Днес
празнуваме 134 г. от Освобождението на България от турско робство. На тази дата
преди 134 години е подписан Санстефанският мирен договор, с който се слага край
на продължилото пет века османско иго и се поставя началото на утвърждаването
на България като суверенна държава.
В
същата тази суверенна държава турските сериали заемат все по-голямо място в
телевизионните програми. Дори навръх националния ни празник преди 1-2 години
гледахме турски сериал. На всичкото отгоре се наслаждавахме на комшийските
сапунки, без дори да се замислим, че гледането им или по-скоро излъчването им в
деня на освобождението е един вид национално предателство. За щастие тази
година ще се разминем с това „удоволствие”, но не за друго, а защото празникът
е в събота и по програма ги няма така „чаканите” турски сериали и герои.
Тук
си задавам и въпроса, дали само на 3 март трябва да уважаваме държавата и националните
светини? Дали само днес знамената трябва да висят от прозорците и терасите ни,
а през останалото време да заклеймяваме държавата, правителствата и всичко
българско? Може би днес е единственият ден, в който патриотичното чувство се
надига в нас и можем спокойно да покажем част от родолюбието си. Но нека не
изпадаме в другата крайност, всеки да го „избие” на патриотизъм, без дори да
има понятие защо е така. Става въпрос за стотиците хиляди статуси по различни
социални мрежи, в които се честити празника, слагат се профилни снимки със
знамето на България, пуска се химнът и се цитират едни от най-добрите стихове
на поетите ни свързани с освобождението. Не че има нещо лошо, дори напротив, но
понякога го правят хора, които си нямат и представа за днешната дата. Знаят, че
е национален празник и сме се освободили, ама кога точно, къде, защо и какво е
произлязло от това си нямат и представа. Така че най-учтиво моля подобни
индивиди да не споделят гореизброените неща, а да седнат и да си прочетат
историята, за да знаят какво почитаме днес.
Накрая
искам да завърша с една малкоизвестна, но много силна и подхранваща
патриотизма, реч на д-р Никола Генадиев от 1906 г., която изправя на крака
цялото народно събрание.
„...
Г-н Теодоров с подигравка говореше на величието на България, защото не го
съзнава, не може да го съзнае. Величието на един народ не е в мнозинството му,
нито в обширността на земите му.
Хора
малодушни, отвърнете за минута очите си от дребнавите си интереси, устремете
погледа в бъдещето, помъчете се да прочетете в мъглявите страници на историята.
Хора без вяра и без доблест, възвисете духа си над партизанските страсти и
погледнете какво става около вас.
Преди
30 години по-голямата част от народа диреше поука и възпитание в страниците на
псалтира. А днес във всяко село има училище, а София се гордее с величествени
храмове на науката. Това е величието на България!
Преди
30 години единствената печатница в България беше една осакатяла преса, пазена
днес в музея, настанена тогава в един самоковски дюкян. А днес плеяда
книжарници просвещават народа и духовният живот е в своя кипеж. Това е
величието на България!
Преди 30 години овчарите от Софийското поле се събираха на пазара
в една мръсна блатиста паланка. На мястото й изникна град, който се разви с
бързина, непозната на европейския материк, и който краси нашето отечество. Това
е величието на България!
Преди 30 години българинът обездомял, съсипан, отчаян от
несполуката на Априлското въстание, мечтаеше само за пощада, за спасение. А
днес свободен, забогатял, българинът завладява земята си, милее за нея и знае
да я брани от покушение. Това е величието на България!
Преди 30 години българският земледелец влачеше невежеството на
средновековния орач и с глад надвишаваше на нуждите си. Днес земледелието е в
пълния си разцвет, деятелността кипи, машините завладяват полетата, покоряват
безплодието, отечеството богатее и се украшва със съоръжения и с хубавите си
плодове. Това е величието на България!
Преди 30 години нямаше български войник, нямаше българско знаме.
Днес една мощна армия, верующа в себе си, е щит на отечеството. Това е
величието на България!
Преди 30 години младежите пееха песни за Левски и за Х. Димитра и
в последната хижа тайнствено се разказваха вълшебните им юначества. А преди три
години бащите не можеха да спрат децата си да не бягат към границата:
Университетът и гимназиите изпущаха всеки ден герои, достойни да подемат
знамето на Ботева. Това е величието на България!
Преди 30 години в България живееше едно робско племе, за което
светът узна по баташките зверства. Днес нашето отечество се населява от един
народ енергичен, напредничав, който с неимоверни усилия се стреми да се доближи
до образованите държави, който с гигантски крачки върви към прогреса, всред
съчувствието на благородните нации и всред удивлението на приятели и врагове.
Това е величието на България!
И най-после, ако всичко това е една хубава мечта, ако аз се
увличам и се лъжа, ако моето отечество е достойно да вдъхва такава силна любов,
щото да ми помрачи разума… И това е величието на България!”
Честит празник!
