Независима ли е България?

Независимост на България

Днес се честват 104 години от обявяването на Независимостта на България. Макар този празник да е останал в сянката на Националния празник 3 март и Деня на Съединението – 6 септември, той бележи най-големия дипломатически успех в българската история.

През 1908 г. българските държавници предприемат смел и дързък ход, като решават да анулират клаузата от Берлинския договор (1878 г.), който поставя България във васално положение спрямо турската държава. Всички знаят как продължава историята натам, затова не смятам, че е нужно да я разказвам цялата.

Въпросите, които си задавам днес са „Може ли някой български политик да се похвали с подобна дързост и дипломатически умения, когато трябва да се бранят интересите на България? Има ли български политик, който да е казал „НЕ” на някоя от големите сили в опит да защити българската независимост във вътрешните и външните дела?” Отговорите са повече от ясни, такъв политик няма, предполагам няма и да има. За съжаление управляващият ни елит е готов по всякакъв начин да жертва българските интереси стига да получи едно потупване по рамото от „големите братя”. Не можем да се наречем независими, защото нищо не е останало от нашата независимост. Прекланяме се пред Великите сили, НАТО, ЕС и оставяме всички да ни тъпчат, да определят не само външната ни политика, но да се месят и във вътрешните ни дела. Благодарение на това ни роболепно поведение трябваше на жертваме 3 и 4 блок на АЕЦ „Козлодуй”, да пращаме българските войници на мисии и войни, които не ни засягат и нямаме нищо общо с тях, да се подписват всевъзможни договори, без да се даде възможност да българския народ да участва в референдуми по тях. За съжаление васалното ни мислене не се е променило през последните 104 г. и ние оставаме все същата пионка на международната карта, пионка без право на глас.

Явно все повече българи стигат до същите изводи, но това не трябва да ме изненадва. Хората осъзнават всички грешки, които са допуснати през годините, за да се стигне до това положение. Запитани „Независима ли е днес България?”, анкетираните 186 отговарят по следния начин:

Не - 86 % (160 гласа)

Да, но само политичерски – 8.1 % (15 гласа)

Да, напълно – 3.2 % (6 гласа)

Нямам мнение – 2.2 % (4 гласа)

Да, но само икономически – 0.5 % (1 глас)

Оставям ви сами да си направите изводите, аз няма да коментирам повече. Просто за поредна година се надявам, че ще се появи някой, който ще каже, че всичко това е позорно за България и ще се опита да промени статуквото ни на васална държава, играеща по свирката на всички.

Честит празник!

Премиерът-държава или как Бойко еднолично управлява България

За никого не е тайна, че министър-председателят ни обича и постоянно изземва функциите на всики представители на властта. Под ореола на Бойко се събират правомощията на министър-председател, президент, на всеки един министър по отделно, дори на моменти и на съдия. На свой ред това за пореден път доказва, че единственият човек способен да реши даден проблем в държавата е точно г-н Борисов. Ще цитирам част от стенограмата на срещата между Б.Б. с протестиращите срещу приетите поправки в закона за горите:

„Бойко Борисов: "... АКТА я спасих аз. Направиха, всякакви глупости изговориха. Шистовият газ, мораториума, го спрях аз. Може да изброя тези генномодифицираните храни ги спрях аз. Стига сега!...”

По думите на министър-председателя той е човекът, който е разрешил всички проблеми, които са били на дневен ред. Защо сега да не реши и проблема с новите промени в закона за горите? Естествено, че може да го направи! Не че има правата да променя гласуван от народното събрание закон, такива права има само президентът на републиката и само той може да наложи вето. Но в случая интересното е, че г-н Плевнелиев не присъства на срещата като човек, който може да упражни волята си. Съвсем логичен е въпросът, къде е президентът и защо не налага вето? Но какво може да се очаква от президент, който в очите на народа е кукла на конци още от първия ден на встъпване в длъжност. Но макар и физически да не присъства, президентът под една или друга форма е на срещата. Неговата роля (за пореден път) е иззета от Бойко, който взема решенията еднолично и диктува съвсем с диктаторски тон промените. Диктува ги на председателката на парламентарната комисия по горите, към която се обръща като към първокласник, наричайки я „Деси”. Но това не е нищо ново под слънцето, много пъти сме чували г-н Борисов в национален ефир да се обръща към министрите си на малки имена, а любимецът му е естествено Цецо. В края на стенограмата Бойко все пак стига до великото умозаключение, че внася промени във вече гласувания закон. Но геният на министър-председателя няма граници и той естествено замазва нещата с обяснението, че макар и гласуван, законът няма да бъде отпечатан в Държавен вестник и по този начин няма да влезе в сила.

В заключение ще напиша и нещо, което ме развесели. Това са думите на Бойко към протестиращите на Орлов мост, неговият призив да освободят кръстовището и да протестират, където пожелаят, дори това да е пред парламента или пред министерството. Само че тук геният на Борисов се пропуква, защото пред сградите на държавната власт протестите са забранени.

И дори след всичко, което написах, продължавам да си задавам въпроса - има ли шанс нещата да се променят или ще се превърнем в най-новата диктаторска държава? 

Готов ли е българският бизнес за онлайн търговията

България е на една от челните позиции по качество и скорост на интернет в света. Независимо от тези добри условия, които ни се предлагат, едва 10 % от разплащанията стават по електронен път. Според Българската асоциация за електронна търговия в големите градове хората, които пазаруват онлайн са около 60 %. Това твърдение ми се струва доста пресилено, да не кажа направо невъзможно. Имам някаква реална представа за онлайн търговията и според мен сме много далеч от подобен процент, в моите представи електронната търговия сред потребителите реално варира около 5%-10% .

Какви са основните проблеми, пред които се изправя онлайн търговията в България?

Има два фактора, които карат българина са гледа скептично на електронното пазаруване – недоверието и страха. Недоверие към хилядите търговци, които през последните години се появиха в интернет. Хората не са сигурни дали могат да се доверят поредния електронен търговец, който е никому неизвестен и няма създадено добро име в обществото. Страхът от своя страна се проявява в неизвестността дали въобще ще получите стоката, за която сте платили или ще получите нещо, което реално не отговаря на посочените в сайта характеристики.

Тук трябва да погледнем и от другата страна на нещата, тоест какво предлага бизнеса в електронната търговия и с какво може да спечели потребителите, с други думи готов ли е българският бизнес за онлайн търговия. Според неофициални данни транзакциите между онлайн търговци и крайни клиенти  са под 50 % от общия обем на електронната търговия, останалите разплащания са осъществени между частни лица. Това само по себе си доказва, че бизнесът още не е готов и не може да спечели доверието на потребителите. Естествено има големи електронни магазини, които се представят доста добре, но като цяло те са собственост на големи вериги от магазини, които имат и физически представителства, а по този начин вдъхват по-голямо доверие на клиентите. Още повече, че през годините са създали име на лоялни търговци, които изпращат стоката, която е поръчана и нямат проблем с доставките. Много по-трудно е на магазините, които присъстват единствено в интернет да създадат това добро име на търговец и да спечелят клиентите си. Точно такива магазини са достойни за уважение и признание, а те го получават от доволните потребители.

Нужно е бизнесът да се адаптира според нуждите на потребителите и да може да задоволи всяко тяхно желание. За по-големите играчи на пазара, това не е особен проблем, тъй като разполагат с необходимите ресурси да го постигнат, но за средните и най-вече малките търговци това е доста по-трудна задача. Те нямат нужните ресурси, за да поддържат собствен електронен магазин, който от своя страна има нужда от немалка администрация. Ето защо една от възможностите пред тях е да сключат договор с компания, която  изцяло да се занимава с електронните им продажби. Това са електронни магазини, които поемат ангажимента да предлагат стоките на търговеца, да администрират поръчките, доставките и отношенията с крайните клиенти, като от самия търговец се изисква единствено да може да достави поръчаните продукти. За малките фирми това е една чудесна възможност, която им спестява огромния ресурс и време срещу заплащане на месечен абонамент.

Тенденциите пред онлайн търговията са изключително положителни. Пазарът става все по-голям, а стоките, които се предлагат все по-разнообразни. Очаква се ръстът на електронните продажбите да достигне до 20-30 % от общия обем на търговията.

България между турските сериали и патриотизма

Днес празнуваме 134 г. от Освобождението на България от турско робство. На тази дата преди 134 години е подписан Санстефанският мирен договор, с който се слага край на продължилото пет века османско иго и се поставя началото на утвърждаването на България като суверенна държава.

В същата тази суверенна държава турските сериали заемат все по-голямо място в телевизионните програми. Дори навръх националния ни празник преди 1-2 години гледахме турски сериал. На всичкото отгоре се наслаждавахме на комшийските сапунки, без дори да се замислим, че гледането им или по-скоро излъчването им в деня на освобождението е един вид национално предателство. За щастие тази година ще се разминем с това „удоволствие”, но не за друго, а защото празникът е в събота и по програма ги няма така „чаканите” турски сериали и герои.

Тук си задавам и въпроса, дали само на 3 март трябва да уважаваме държавата и националните светини? Дали само днес знамената трябва да висят от прозорците и терасите ни, а през останалото време да заклеймяваме държавата, правителствата и всичко българско? Може би днес е единственият ден, в който патриотичното чувство се надига в нас и можем спокойно да покажем част от родолюбието си. Но нека не изпадаме в другата крайност, всеки да го „избие” на патриотизъм, без дори да има понятие защо е така. Става въпрос за стотиците хиляди статуси по различни социални мрежи, в които се честити празника, слагат се профилни снимки със знамето на България, пуска се химнът и се цитират едни от най-добрите стихове на поетите ни свързани с освобождението. Не че има нещо лошо, дори напротив, но понякога го правят хора, които си нямат и представа за днешната дата. Знаят, че е национален празник и сме се освободили, ама кога точно, къде, защо и какво е произлязло от това си нямат и представа. Така че най-учтиво моля подобни индивиди да не споделят гореизброените неща, а да седнат и да си прочетат историята, за да знаят какво почитаме днес.

Накрая искам да завърша с една малкоизвестна, но много силна и подхранваща патриотизма, реч на д-р Никола Генадиев от 1906 г., която изправя на крака цялото народно събрание.

„... Г-н Теодоров с подигравка говореше на величието на България, защото не го съзнава, не може да го съзнае. Величието на един народ не е в мнозинството му, нито в обширността на земите му.

Хора малодушни, отвърнете за минута очите си от дребнавите си интереси, устремете погледа в бъдещето, помъчете се да прочетете в мъглявите страници на историята. Хора без вяра и без доблест, възвисете духа си над партизанските страсти и погледнете какво става около вас.

Преди 30 години по-голямата част от народа диреше поука и възпитание в страниците на псалтира. А днес във всяко село има училище, а София се гордее с величествени храмове на науката. Това е величието на България!

Преди 30 години единствената печатница в България беше една осакатяла преса, пазена днес в музея, настанена тогава в един самоковски дюкян. А днес плеяда книжарници просвещават народа и духовният живот е в своя кипеж. Това е величието на България!

Преди 30 години овчарите от Софийското поле се събираха на пазара в една мръсна блатиста паланка. На мястото й изникна град, който се разви с бързина, непозната на европейския материк, и който краси нашето отечество. Това е величието на България!

Преди 30 години българинът обездомял, съсипан, отчаян от несполуката на Априлското въстание, мечтаеше само за пощада, за спасение. А днес свободен, забогатял, българинът завладява земята си, милее за нея и знае да я брани от покушение. Това е величието на България!

Преди 30 години българският земледелец влачеше невежеството на средновековния орач и с глад надвишаваше на нуждите си. Днес земледелието е в пълния си разцвет, деятелността кипи, машините завладяват полетата, покоряват безплодието, отечеството богатее и се украшва със съоръжения и с хубавите си плодове. Това е величието на България!

Преди 30 години нямаше български войник, нямаше българско знаме. Днес една мощна армия, верующа в себе си, е щит на отечеството. Това е величието на България!

Преди 30 години младежите пееха песни за Левски и за Х. Димитра и в последната хижа тайнствено се разказваха вълшебните им юначества. А преди три години бащите не можеха да спрат децата си да не бягат към границата: Университетът и гимназиите изпущаха всеки ден герои, достойни да подемат знамето на Ботева. Това е величието на България!

Преди 30 години в България живееше едно робско племе, за което светът узна по баташките зверства. Днес нашето отечество се населява от един народ енергичен, напредничав, който с неимоверни усилия се стреми да се доближи до образованите държави, който с гигантски крачки върви към прогреса, всред съчувствието на благородните нации и всред удивлението на приятели и врагове. Това е величието на България!

И най-после, ако всичко това е една хубава мечта, ако аз се увличам и се лъжа, ако моето отечество е достойно да вдъхва такава силна любов, щото да ми помрачи разума… И това е величието на България!”

Честит празник!

Стив Джобс vs Света

От днес в медийното пространство се върти новината около излизането на автобиографичната книга на Стив Джобс. Всъщност това са предварително споделени пасажи от книгата, която иначе трябва да излезе официално в понеделник. В един от тези пасажи основателят на Apple споделя как ще се бори за унищожаването на операционната система Android. Бил готов да се бори до сетния си дъх, да жертва милиардите на компанията, които се оценяват на около 40 млрд. долара, да започне истинска война, но да затрие конкурентната система на Google.

Тук си задавам въпроса “Това ли е човекът, който мнозина определят едва ли не за един от най-великите хора на нашето време?” Признавам си, че никога не съм харесвал Стив Джобс, никога не съм харесвал Apple и никога не бих си купил техен продукт. Просто не мога да приема, че лаптоп със стандартна за пазара конфигурация струва 4000 лева, само защото носи логото с ябълката. Просто отказвам да се превърна в един от онези зомбирани потребители и почитатели на Apple, които бързат да си купят най-новия iPhone, iPad, iнещо си. Точно тези потребители изплакаха очите си и напълниха форумите с хиляди редове на словоизлияния след смъртта на техния идол, който почти бяха издигнали до божество.

Нека всички са дадат сметка що за човек е бил Стив Джобс. Човек, който е бил краен критик на всичко, което не го е удовлетворявало, тиранично настроен към подчинените си, които са изпитвали ужас дори да се качат с него в асансьора. Визионер, който през целия си живот е бил параноично настроен към всички, като е смятал, че се опитват да откраднат революционните му иновации. Лидер на компания, която винаги е предлагала скъпоструващи продукти, платени приложения и крайно затворен софтуер. Компания, която така и не може да превъзмогне, че някой може да бъде, ако не по-добър, то поне на едно ниво с тях, точно затова продължават да водят безсмислени съдебни битки с всички компании.

Явно великият Джобс така и не е разбрал, че хората просто харесват отворените и достъпни алтернативи и точно по тази причина операционната система Android печели все повече привърженици. Реално погледнато вече няма как да го разбере, още повече да се бори с всички онези, които според него плагиатстват идеите му. Борбата му се оказа кратка и безуспешна, а сетният му дъх сложи край на всичко. 

Васил Георгиев

Гласът на народа в изборния ден

С наближаването на изборния ден медиите все повече ни заливат с информация относно предизборните кампании, а агитациите на кандидатите ни преследват по всяко едно време, използвайки всички възможно канали. Ще се спра само върху президентските избори, като оставям местните на заден план, тъй като не мога да коментирам кандидатите в другите региони на страната.

Както вече е ясно, основната тройка, която ще се бори за президентския мандат ще е Росен Плевнелиев, Меглена Кунева и Ивайло Калфин. Останалите знайни и незнайни кандидати мисля, че не заслужават вниманието ми, защото едва ли ще успеят да прескочат границата от 10-12 %. Според последните проучвания на социологическите агенции лидер по рейтинг е кандидатът на ГЕРБ Плевнелиев. Останалите двама, Кунева и Калфин, се борят за второто място, като процентите им са почти равностойни. Плевнелиев, който е сочен за фаворит, разчита основно на всички, които подкрепят партия ГЕРБ, като се надява голяма част от гласовете на хората, които не харесват управляващата партия да се разсеят измежду другите кандидати. Кунева може да разчита единствено на хората, които лично и симпатизират, тъй като е издигната като независим кандидат. Ивайло Калфин естествено ще разчита на червения вот и всички симпатизанти на БСП, както и на подкрепящите го като личност. По всичко личи, че на първия тур нищо няма да бъде решено и ще трябва да изчакаме още една седмица, за да разберем резултатите от балотажа и да обявим новия президент на България. Още една седмица на предизборни агитации изпълнена с хиляди обещания, които както всички знаем няма да бъдат изпълнени. Какво можем да очакваме от балотажа? Ако приемем, че Росен Плевнелиев е сигурен участник на втория тур, то трябва да го съпоставим с Кунева и Калфин. Определено сблъсъкът с Меглена Кунева ще е интересен, защото всички онези, които са подкрепили Калфин и са противници на ГЕРБ ще гласуват за нея, което ще направи борбата жестока. Ако Ивайло Калфин е вторият участник в балотажа, освен на традиционния червен вот, той ще разчита главно на подкрепата на антиГЕРБ гласовете, като си мисля, че към тях ще се добавят гласовете на ДПС, както и на някои избиратели, които със сигурност не се определят като “червен” електорат – гласовете на Кунева.

Нямам намерение да агитирам, нямам намерение дори да споделя кой е моя фаворит. Искам просто да помоля хората да гласуват, но преди да задраскат с хиксчето техния избраник и преди да пуснат бюлетината в урната да помислят добре. Да гласуват за личността на кандидата, а не по партийна линия, изхождайки от това коя партия го е издигнала. Нека се замислят дали случайно не гласуват за определен човек, защото са им обещани някакви пари, кебапчета и т.н. Нека покажем, че вотът ни не може да се купи и ще отстояваме правата си.

Не забравяйте, че купуването и продаването на г*ъзове (извинете, гласове) е престъпление, така че не продавайте едно от малкото неща, които са ви останали.

Васил Георгиев

Катуница - бойно поле пазено от полицията

Пловдивското село Катуница се превърна в бойно поле, след като снощи група роми от рода на Цар Киро прегазиха с микробус и убиха 18 годишно момче. Двама от приятелите му също са ранени при опит да помогнат, а двама полицаи са пострадали при възникналата ситуация.

Задавам си въпроса “В нормална държава ли живея?”. А отговорът едва ли би изненадал някого – естествено, че не! Докога в родната ни България ще се случват подобни инциденти, докога етническите конфликти ще са в полезрението на новините и какво прави държавата и управлението по въпроса? Единствените действия, които са предприели досега са да пазят цялата фамилия на Цар Киро, която насъбралата се тълпа в селото иска да бъде линчувана. Някак необяснимо 200 тежковъоръжени полицаи и жандармеристи се опитват да спрат множеството. Докога ще бъдат защитавани, докога ще бъдат под протекционизма на управляващите? Естествено, че винаги! Все пак на предстоящите избори се разчита на техните гласове и колкото и жалко да звучи те ще помогнат да се изберат силните на деня. Точно затова те са приоритетни в нашата мила страна, точно затова те могат да правят всичко безнаказано, точно затова не плащат сметки, данъци, осигуровки, а ние сме длъжни да покриваме тези дефицити. Българите се превръщаме в дойните крави, които накрая имат по-малко права от ромите. Големият абсурд е, че са ранени и двама полицаи, което както и да го погледнем си е нападение над длъжностно лице. И какво, същата тази полиция ги пази! Ами не ми го побира акъла! В коя нормална държава подобни неща могат да се случат, мисля че не се сещам за такава. Сещам се обаче за държави, в които полицията, спецчастите и жандармерията си вършат работата. Мисля си, че жандармерията трябва да нахлуе и да раздаде малко правосъдие, ако ли не, то поне да си затворя очите, за да могат да го направят насъбралите се хора.

Докато не се предприемат сериозни мерки по етническите въпроси, все по-често ще ставаме свидетели на подобни инциденти, а най-лошото е, че загиват хора. Но съм почти сигурен, че “кучетата си лаят, а керванът си върви”, тоест никой няма да се вслуша в общественото мнение и нещата ще си останат по старо му.